Пейо Яворов

А питам ли къде си, сърдечно глас ечи,
но всякога и всичко на питане мълчи.

Реша да те подиря. Залутан сред тълпата —
на страстите житейски попаднал в маскарада,
аз искам да узная под маските лицата…
Но ти ли там ще бъдеш?

А питам ли къде си, сърдечно глас ечи,
но всякога и всичко на питане мълчи.

Реша да те подиря. Залутан сред тълпата —
на страстите житейски попаднал в маскарада,
аз искам да узная под маските лицата…
Но ти ли там ще бъдеш?

Заклел се бих, видях те! Ала насън ли беше,
наяве ли — не зная; а беше нощ година,
че мъка, като огън, самотен ме гореше.
Тогава ми се мярна… Така на бедуина,
в пустинята изгубен, се мерне палма млада
и мисли той: при нея кристал-вода извира
и бърза той към нея на отдих и прохлада,
а то мираж — от палма следа се не намира.
И ти мираж ли беше? Все пак видях те аз
и мисля те, и мисля — и чезна оттогаз

Към север беше моя път,
а ти отиваше на юг;
следи — заличи ги прахът,
не чуем днес един за друг.

Но мой сърдечен идеал,
звездице светла в нощен мрак,
живот и младост — бих ги дал,
да можех да те видя пак.

Боричкания, сълзи, кърви…
Боричкания, сълзи, кърви: —

последни сме — да бъдем първи!

Човешка суета.

„Честит“ бил царят, „клет“ бил робът —

не е ли и за двама гробът

единствена врата?

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов