Адам е на колене, страх и болка, ужас и гняв са изкривили всяка черта по лицето му и аз го разтърсвам, за да се опомни, карам го да ми каже какво има, а той не помръдва, замръзнал е на земята с прилепени към тялото на Андерсън очи, ръцете му се пресягат да докоснат косата, така съвършено оформена едва преди няколко минути, а аз го моля да проговори, да ми каже какво е станало, и имам чувството, че светът се преобръща в очите му, сякаш всичко, което някога е смятал за зелено, сега е станало кафяво, сякаш всичко, което преди е било горе, сега е долу, сякаш вече нищо няма да е същото в този свят и всичко хубаво си е отишло… и той разтваря устни.
Опитва да проговори.
— Баща ми — казва Адам. — Този мъж е баща ми.