Яна Аргиропулос

Той обичаше латинските изречения, понеже те носеха в себе си покоя на отминалото. Защото не принуждаваха никого да казва нещо допълнително. Защото бяха език отвъд речта. И понеже в непоклатимостта си бяха красиви.

Както ми каза веднъж един човек, ако не харесваш живота си, промени го. Престани да се оплакваш и бъди промяната, която искаш да видиш в света.

Какво би станало, ако всичко, което направим утре — всеки избор, който правим, малък или голям, би могъл по някакъв начин да промени нашето скапано, провалено минало. Щяхме ли изведнъж да станем други хора?

Това му беше хубавото да си самотник – можеш да се държиш като прасе и никой няма да ти направи забележка…

От една страна, красотата е естествена – толкова естествена, че не я забелязваме, а от друга – изключителна, дотам, че когато изчезне, имаме усещането, че никога няма да я намерим.

Ако е вярно, че ние можем да живеем само частица от онова, което е в нас – какво се случва тогава с остатъка?

Истината, така или иначе, винаги е по-тъжна от лъжата. По-дребна и по-тъжна, и толкова по-сложна, също като реалния живот, сравнен с литературата. Също като нас.

Плаках, защото човек не разбира колко дълбоко е дълбокото, докато не се удави.

В ума на Зорбас съвременността се беше превърнала в нещо прастаро: до такава степен я беше вече надживял в себе си. Вероятно на него и телеграфът, и параходът, и железницата, и сегашният морал, и родината, и религията му се струваха стари политиканствания. Душата му се движеше напред много по-бързо от света.

Как от тора и мръсотията израства и се храни цветето? Кажи си, Зорбас, че тор е и човекът, а цвете – свободата.
– Ами семето? – рече Зорбас и удари с юмрук по масата. – За да поникне едно цвете, трябва семе. Кой е поставил това семе в мръсната ни вътрешност? И защо от това семе да не пониква цвете с добро и честност, ами му трябва кръв и мръсотия?
Поклатих глава.
– Не знам – отвърнах.
– Кой знае?
– Никой.