Георги Марков

Некадърият е винаги предан, той е най-преданият, най-подчиненият. Всеки, който може да създава нещо, е вече независим. Моженето е независимост, която развращава хората

Не е ли амбицията доказателство за посредственост на възможностите.

ПЪРВАТА ПУКНАТИНА!

Ако това е слънце, родил се е бъдещият протуберанс.

Ако това е скала, умряла е нейната монолитност.

Ако това е човек? Ако това е общество

В реда на нещата някой пита няма ли после да пийнат нещо и не е ли добре да донесат бутилките горе. Долу се събират хората от другите обекти, гледат покрива, някои тръгват да се качат, за да видят как е „горе“, отдалече парторгът им маха, а Василчо от радиоуредбата пуска маршове. Високоговорителите загърмяват. Някой вика: „Дай хоро, бе!“. Харизана казва

Тя помни и усмивките им, тия многозначителни мъжки усмивки, които сподирят всяка жена, когато преминава сама всред тълпа от мъже

Тя се казва Надежда. Работи като инженер в инвеститорския контрол на строежа. Приятни черти на лицето, красота, чийто последен блясък наближава. Тъмнозелени очи с израз на загадъчна сериозност. От ония жени, които са чудесна храна за

Лице на клоун или на пенсиониран мухльо, който дреме на пейките в градската градина.

Бяха бригада на Дунава, целият строителен факултет. Димшин, когото тя не познаваше, беше абсолвент, а тя – първи курс. Правеха тухли край реката.

Но работата трябва да бъде оценявана – възразява все така несигурен Славков. – Това създава стимул, не можеш да приемеш еднакво и добрата, и лошата работа.

– Пари и слава, а?

– Това са средства за оценка.

– Плюя на такива средства! Това не са наши средства! Оценката е в сърцето – той се удря по гърдите.

Димшин стърчеше на върха на скелята. Може би това беше единственото признание. Поколението на Мишката го признаваше. Разтърси го внезапен студ, на очите му лъснаха сълзи..