Кралска клетка

Да стоиш пред човека, който е целият ти свят, и той да ти каже, че не си достатъчна. Не си изборът. Ти си като сянка за човека, който за теб е слънцето.

Това ли е частта, в която те моля да избереш мен?

Влюбен съм в теб и те искам повече от всичко друго на света.

— Е, не беше като да мога да избера онази, която исках, нали? — тросва се той.

— Не и за Мейвън. Той вече държи единствения човек, за когото би разменил всичко.

Усещането от устните му върху моите е най-ужасното оскверняване. Но заради него, заради онова, което ми е нужно, задържам ръцете си свити в юмруци в скута. Ноктите ми се впиват в собствената ми плът вместо в неговата. Той трябва да вярва, както вярваше брат му. Трябва да избере мен така, както се опитах да накарам Кал да избере мен преди.

Той ще ни убие за Мер, а няма да убие своите хора за нищо на света.

Той наистина не знае кои части от ума му са негови и кои са създадени от нея.

Бях бебе, а тя си проправи със сила път в ума ми. Караше тялото ми да се изправя и да ходи, и да пада. Правеше го всеки ден, докато започнах да плача всеки път, когато влезеше в стаята. Докато не се научих да го правя сам. От страх. Но това също не беше допустимо. Бебе, което плаче всеки път, щом майка му го прегърне? — Той поклаща глава. — Накрая тя премахна и страха. — Очите му потъмняват. — Както толкова много други неща. Питаш каква част от това съм бил аз — прошепва той. — Известна. Достатъчно.

Призракът, който седеше край леглото ми, докато сънувах, измъчвана от болка. Призракът, който — знам — държеше Самсон далече от ума ми, докато може, отлагайки едно неизбежно изтезание.
Призракът, който ме обича по отровения начин, на който е способен.